История
Едно идване в Тетевен не е достатъчно, за да го разбереш и обикнеш.
Красив и загадъчен, тайнствен и бурлив, при всяка следваща среща ще разкрива пред вас нова прелест, ще напомня за минали дни, ще обещава неподозирани изживявания.
Приютен в пазвите на Балкана, далеч от главните пътища, за Тетевен е трудно да се определи времето на заселването му.
Случайно открити паметници свидетелстват, че този край е обитаван от най-древни времена. Вековните гори, пълноводните реки са осигурявали храна, а пещерите, които са в изобилие в региона, са служели за жилище на най-ранния обитател. Доказателство за това, са находките в пещерите Моровица, Байовица, Драганчовица.
За живота на траките тук мълчаливи свидетели са многобройните надгробни могили, разположени по разклоненията на Васильовската планина и Тетевенския Балкан и по поречието на р. Вит и притоците й. По косвени сведения може да се установи, че живеещите тук траки са от племето на сердите. Но кой може да каже така ли е било? Едно със сигурност може да се твърди, че траките-планинци са имали еднаква, с останалите траки, обществена уредба, бит, погребални обичаи, вярвания.
Нумизматични находки показват, че тук е имало и римско селище. Бронзовите и сребърни сестерции от римските императори Траян и Комод, на императори от II - IV век не са единствените свидетели на римското господство. По високите части на планините могат да се открият следи от римски пътища, стражеви наблюдателници, над реките са останали римски мостове.
Отишли си и римляните. На тяхно място дошли славяни и прабългари. Названия на крепости, махали и местности свидетелстват за участието на Тетевенския край в живота на българската държава.
Черна лавина - фанатизирана и свирепа - залива българските земи. Започва летописа на робството. Малкото балканско селище Тетювене не се дава. Четири султана подновяват фермана с привилегиите на тетевенци.
16 и 17 век са период на благоденствие и разцвет на Тетевен. Градът се е разраснал, но къщите са били толкова близо една до друга, че по покривите можело да се мине от единия до другия край на града. Развили се 27 занаята. Тетевенските търговци стигали до Азия на Изток и до Виена на Запад. В града имало 60 хаджии. Наричали го "Алтън Тетевен" - Златен Тетевен.
Произведенията на тетевенските майстори са на пазарите на Османската империя до Узунджово, Цариград и Солун, а на запад - Австрия и Германия. Търговските тефтери свидетелстват пък за мащабите на производство и търговия. Шестдесет хаджии извежда селището по пътя на светите места. Хиляди са поклонниците на Манастира „Зограф", Рилския манастир. Три метоха разгръщат своята мисионерска дейност. Дотогава, когато се слага и водораздела в развитието на селището - опожаряването му от кърджалиите през 1801 година. Защото след бастисването на Калофер, Копривщица, Арбанаси, идва ред и на Тетевен. При това не открито, защото откритите набези не успяват, а с измама успяват да влязат в Тетевен и да изпълнят своето пъклено дело през „месец март на лето 1801-во".
И трябва да минат няколко десетилетия, за да може отчасти да възстанови името и възможностите си, като птицата феникс да изникне от пепелта, за да пренесе на много други места в пределите и извън пределите на Османската империя жива плът от Тетевен - Кула, Велики Извор, Зайчар, Крайова, Слатина, Букурещ,Оряхово, Бяла Слатина, Русе, Плевен. Колко много селища, в които може да се каже, че Тетевен продължава да пулсира.
Но бедна би била илюстрацията на стореното, ако отсъстват личностите, сътворили всичко това. И ако нерядко авторите остават анонимни, било съблюдавайки определен канон, било от скромност, то други оставят своите имена със стореното, защото то се оказва стойностно и непреходно. Твърде малко са примерите, които могат да се посочат като автори на образците от резбарската и иконописна школа, защото е малко и останалото след погрома, но направеното вън от Тетевен свидетелства и за мащабите на мислене.
За широкоспектърната благотворителна дейност той прави необходимото, тъй като става и индустриалец, за да може да реализира тази или онази инициатива. Полага основите на Индустриално акционерно дружество „Вит”, участва във водния синдикат. Но неговата дейност включва и дейността му на първия турист и почитател на тетевенската природа, преводач / превежда и сам издава „Всеобща история на педагогиката” от Юлий Пароц и „Постепенното възпитание” на Некер де Сосюр./ Основава Фонд за възпитание на младежта в светливи картини. Полага основите на църковния хор. Скромен, той издържа не само себе си, но отделя и прави дарения в обществена полза „ С дара аз изпълних само дълга си: там дето се изпълнява обществен дълг, място за признателност няма”.
Михаил Кифалов - роден през 1783 година, починал през 1868 година. Направил творчески превод на Венелиновия сборник „Заради возрождение новой болгарской словесности или науки" през 1842 година. През 1855 година издава под формата на брошура своята „Душезаповед със завещание" за построяването на болница в Търново. С направеното дарение цели построяването на такава една болница, както и осигуряване издръжката на Търновското и Тетевенското класни училища. Наследството му е разпиляно.
Атанас Некович - през ноември на 1804 година двама българи пристигат в Петербург - Атанас Николаев от Тетевен и Иван Замбин от Враца. Мисията на двамата е изтъкната в прошението им от м. март на 1806 година. През 1807 година Атанас Некович се завръща в Букурещ, за да получи пълномощия от тамошните български среди. Така Атанас Некович се превръща в доверен представител на Софроний Врачански. Каква е връзката помежду им? Вероятно по - старо познанство, дължащо се на двукратното посещение ва Софроний Врачански в Тетевен в периода преди изгарянето му от кърджалиите през 1801 година. Руският историк В. Д. Конобеев пише: „...огромна е заслугата на Софроний Врачански, Атанас Некович и Иван Замбин, които направили всичко, щото бедствията на народа им да станат известни в братска Русия..." Тази му мисия му отрежда и мястото на първия „български дипломат".
Тома Васильов - роден на 12 октомври стар стил 1855 година в Тетевен. Ученик в Априловската гимназия за времето от 1872-1876 година, след което започва да учителства в Тетевен. Руско-турската война от 1877/78 година го сварва като такъв, на едновременно с това очертава неговия по-нататъшен път. Първоначално като преводач на русите, на която длъжност остава до 1880 година, след което е околийски управител на Елена и Габрово. От следващата 1881 година той е вече в Министерството на вътрешните работи, отначало като подначалник, началник на отделение, а от 1892 година като Главен секретар на Министерството до пенсионирането си през 1908 година. С тази си дейност, обективно отношение и градивност в делата си, той с право може да се нарече един от „строителите на Нова България" Активен обществен деец, крупен дарител на обществени институции - в т.ч. Българска академия на науките, Църквата „Св. Седмочисленици, Археологическия институт, читалища и др., радетел за чистотата на българския език, със заслуга в подработването на редица закони. Народен представител във Великото народно събрание /1879г/ и за времето от 1909-1911 година. Хроникьор на събитията от онова време, чиито хроники излизат през 1934 година под формата на „Спомени за лица и събития от ХІХ и ХХ век".
Иван Хаджиниколов Бобевски - роден на 7 януари 1854 година в Тетевен. Търговските дела на баща му го заставят да изнесе своята дейност на територията на Румъния /Слатина/. От тук е и познанството му с редица революционни дейци. При започването на сръбско - турската война от 1876 година поставят началото на комитет по набирането на доброволци. Този комитет прелива дейността си в т. нар. Поборническо опълченско дружество, на което голяма част от ръководството е от тетевенци. Зам. Председател е бащата - Х.Никола х. Стоянов. Заедно с опълчението Иван х. Николов Бобевски участва в сраженията при Казанлък и Стара Загора и защитата на Шипка, за което е награден с Георгиевски кръст за храброст и други отличия. През Сръбско-българската война е командир на трета доброволческа дружина. Заместник-председател на Поборническото опълченско дружество в София и издател /редактор/ на неговото издание - в. „Юнак".
Баньо Маринов - роден през 1853 година. Член на местния революционен комитет. Участник в четата на Панайот Хитов и Сидер Грънчаров в Сръбско- турската война от 1876 година. Въпреки твърде краткия живот, крилати могат да се нарекат мислите, които съставляват неговото жизнено кредо:
„ Комитството не е хоро, от което можеш да се откъснеш, когато пожелаеш... Хванеш ли се на хорото, ще го играеш до края!";„ В търговията или печелиш, или губиш, а от комитството всичко е загуба! Най- добрата печалба е, ако не си изгубиш главата. Този път моята остана за друг път!";
„ Слушай, брате, всеки със своята орисия! Ти си добре. Имаш дом, жена, деца, търговия. А аз какво имам? Знаеш, търговията не ми е по сърце. Седя тук или ходя по Влашко, а гледам през Дунава и все мисля за нашия Балкан и България. Тук съм като дърво без корен. Обещавам ти да те послушам, но кога, сам не мога да кажа. Трябваше до сега да разбереш, че за мен България е и солта, и хляба! Без нея не мога да живея!"
Предводител на руските войски през Освободителната руско- турска война от 1877/78 година. Освободителят на Тетевен и Банско и на много още селища - градоначалник на Орхание /Ботевград/, помощник - градоначалник и градоначалник на София, а след Обявяването на Кресненско - Разложкото въстание от 1878 година - негов главен войвода. Ранен при първото освобождение на Банско на 8 ноември 1878 година, умира след седеммесечни мъки през м. май на 1879 година.
