Маргарит Цанев - МАРГО
Акварелният кентавър
Марго в един нов, не съвсем познат образ на автор, който се изразява чрез цвета.
Кентавърът от гръцката митология е междинно същество, обречено во веки на разкъсващите движения от двете си същности - човешкият копнеж по възвишеното и биологичната реалност. Освен мраморните от Пантеона в паметта се врязват завинаги и болезнените контури на рисуваните кентаври на Марго. Марго е артистичното име на Маргарит Цанев (1944 - 1969) - художник с трагична съдба и удивително творчество предвид нелепо ранната му смърт. Той умира при твърде неизяснени, недоизказани и дори обвеяни с мистика обстоятелства в годината, в която тогавашното партийно коректно ръководство на академията не му заверява семестъра. И Марго, увиснал във времето и пространството, се запилява да вае по скалите на родния тетевенски Балкан...
В наследство той ни завещава предимно скулптури и многобройни задъхани рисунки, осмислили нощите му. Същите рисунки десетилетия се разпространяваха в гилдията като полуапокрифи, обагрени от трагиката на личната му съдба. Тези до болка откровени опуси служеха като мащаб за талант и императив за свободата и морала на артиста. Сега, 37 години след смъртта му, на бял свят излязоха и цяла папка акварели, над 70 на брой. Те са правени в периода на ученичеството му в Художествената гимназия. Братята и приятелите на Марго ги дариха на музея на гимназията. Колекцията става достояние на публиката с изложбите, които училищната галерия "Дебют" показва заедно с галерията на СБХ "София прес". Тези изложби не съдържат ученически пейзажи, предпоставено любопитни заради историята на художника.
Показаните акварели са интересни заради собствената си артистична ценност. Те са важни и заради възможността да видим Марго в един нов, не съвсем познат образ на автор, който се изразява чрез цвета. И по-точно чрез особено поетичния език на акварела. Експозицията респектира - стои абсолютно съвременно и мощно демонстрира завършен автор, въпреки неговите 15-18 години. Буквално ни поглъща в атмосферата си: дъждовна, опушена и много, много тъжна. Отделните пейзажи се сливат в общата панорама на една приглушена самотност, в която светлината извира директно от мокрите павета. Те нашепват без думи за душевната мекота и деликатната чувствителност на автора. И сякаш съдбовно предчувстват несбъдванията както в живота на художника, така и в целокупния наш живот в кьошето на света. Съдбовно в буквалния смисъл звучи пейзажът със самотна фигура до черен семафор, сякаш рисуван с угаснала клечка кибрит и четка, потопена в ноемврийска локва. По релсите не минава влак. Там вече бавно се оттегля авторът, който така и не се научи да се движи по релси.
